Сълзи в очите на хората са израз на състрадание. Те са показ на страдание и когато човек сам изживява болката и когато вижда болката у други и сам страда от това. Когато искаме да представим състраданието към мнозина, когато то е всеобщо, ние си спомняме сълзите в очите на Света Богородица. Много са иконите на Светата Божия Майка, по които виждаме сълзи и страдание. След като преди стана дума за плачещите икони в Несебър и Чикаго отново разговарях с мои приятели и познати за страданието и състраданието у хората...
Някои смятат, че то се проявява все по-рядко и по-малко в наше време.
Говори се, че в нашия свят състрадателният човек е обречен на много неприятности и дори на гибел. Разказваха ми случай, когато приятел се притекъл на помощ на бивш свой колега и го спасил от затвор, а възможно и от най-страшното, като го подкрепил материално с гаранцията на своето имущество и авторитет. След като стъпил на краката си, обаче, “приятелят” отказва да върне полученото с бруталното “имал си – дал си, да не си го правил...”. Не разрушават ли такива хора дори последните искрици състрадание?
Сред гибелните за човечеството неща днес е и постоянно повтаряното, че всеки трябва най-напред сам да обича себе си, че всеки трябва “сам да се оправя”, че другите около тебе са винаги “конкуренция” и трябва да ги унищожиш, ако не искаш те да унищожат тебе.
По тези закони хората се връщат много хиляди години назад, когато единствената работа на човек е била, както при дивите животни и днес, да си намери храна, да прогони другите и да я изяде сам. Но кой може да живее сега сам? Докъде ще се стигне по тези “закони”? Дори и най-силният и богат човек в един свят без човещина и състрадание ще бъде предаден от мнозина. В болницата, където ще го държат постоянно болен за да му взимат парите дълго време. В неговото семейство, където ще направят всичко възможно да получат по-бързо наследството, та сами да харчат парите. От своите съдружници и колеги в бизнеса, които ще го препънат при първия удобен случай...
В нашия брутален свят брутално спечеленото богатство се губи и по най-брутален начин - с един куршум в главата.
За какво състрадание може да говорим тогава?
Човек е само частица от света. Не може да се изживява като нещо отделно от другите. Да се възхищава от себе си и да не се съобразява с другите.
Кой щеше да бъде Христо Стоичков, който пак тези дни се прочу с побоя над един фотограф и който явно смята, че е много по-голям от другите? Какво щеше да бъде ако не бяха хората измислили играта футбол, направили футболната топка, ако не бяха запалянковците по трибуните, ако не бяха телевизията и вестниците?
Добре е, когато човек обича и уважава не само себе си, а и другите хора. Да увеличава все повече и повече кръга на своето състрадание към всичко, от което е заобиколен. Лошо ще стане ако не сме състрадателни към гората и я изсечем без милост за да си купим още една кола, още една къща, да играем повече хазарт в казиното или да стоим по-дълго в баровете? Идва времето да плащаме за тази алчност. Всичко става все по-скъпо, настъпват кризи, народите ще започнат и да се бият помежду си заради водата – след изсечената гора ще изчезнат и планинските потоци...
Истинският християнин страда, когато причини зло някому – на човек, животно и на природата. Защото Бог – това е любов към всички. Бог е Доброто по света. Бог мисли за всички и състраданието е нашата близост до Бога. Спасението на човечеството ще дойде не с нови и нови машини, дори и не с откриването на нова енергия, защото това не помага на болната душа у хората.. Ако има в нея жестокост, омраза и алчност човек никога не ще бъде щастлив. Само обичта и състраданието могат да ни избавят от пропастта към която вървим...
Самуил КАВАРДЖИЕВ
