Живеем в трудно време. Като че вредом по света настъпва всеобща бездуховност. Безверието се умножава, беззаконието не се наказва, любовта между хората се стопява. Църквата се стреми да се противопостави на злото, да помогне на хората да разпознаят и осмислят посочените в Евангелието
„...личби за времената” /Мат. 16:3/.
Но днес страстите и пороците, които живеят сред нас, са многократно повече, отколкото в Библейско време. Съвременната цивилизация, редом с полезните и необходими неща, които правят живота на човека по-добър и спокоен, е сътворила и безчет непотребни, често и опасни вещи и деяния. Днес всичко се продава и купува – и морал и съвест, и потребното и непотребното. Целта е не само задоволяване на нуждите, а и забогатяване. Да се произведе колкото се може по-евтино жито, по-евтино кола, къщи от по-достъпни материали и да се продадат по-скъпо чрез реклама или безсъвестна сделка – това като че е влязло в реда на нещата и не се смята за измама, за грях. Да се изстиска бедният човек с колкото се може повече труд от него и да му се плати колкото се може по-малко е станало верую на хора, които иначе смятат, че са вярващи и почитащи Бога. Прахосничеството на парите е стигнало върхове. Всеобщата страст към забогатяването подхранва хазарта – не с честен и благословен труд, а с дяволски късмет да се спечели. Тежкият живот, враждата между хората, породена от желанието да се измамят помежду си едни-други заради облаги, предизвикват желанието да се избяга от действителността поне за час, поне за една нощ или ден. „На помощ” идва алкохолът, дрогата, пренебрежението към морала.
От тук идва и парадоксът: най-богатите народи, с най-голяма просвета, наука, производство на блага да застаряват. Все по-малко стават семействата, все по-болнаво по дух и на тяло става населението. Вместо деца хората отглеждат домашни животни в големите си и скъпи къщи. Вместо в радостни празници – живеят в самота зад спуснатите щори. Вместо театралните и концертни зали - пълни са затворите и психиатричните клиники. Вместо радост животът носи стрес, болести и отчаяние.
Учениците Христови и техните последователи, апостолите на нашата християнска вяра, са прозрели тази болест на човешкото развитие.
„Блажени онези, които търсят миросъзидението с благочестие и любов, защото те ще се нарекат Синове Божии!” /Мат. 5:9/
И също така:
„По това ще познаят всички, че сте мои ученици, ако любов имате помежду си!” /Йоан 13:35/.
Но толкова ли е трудно за хората, които са мислещи същества, да се отърсят от греховните си страсти, от гибелните си желания, от ненаситната си алчност за наслади и сребролюбие?
Всеки човек може да сгреши. И когато усети бедата, която следва от прегрешението му, било тя материална или морална, той се изправя на кръстопът. Може да тръгне по пътя на възгордяването, на измамното чувство, че той точно „не е като другите”, че има нещо повече у себе си, та може да върши грехове и беззакония. Но може и да укори себе си за грехопадението – колкото и малко или колкото и голямо да е то.
Тогава идва покаянието.
И това е началото.
Следва най-трудното. Да накараме да замълчи у нас самолюбието и самоугаждането. Желанието да блеснем пред всички. Да притежаваме повече и по-хубави неща от ближния. Да му докажем по някакъв начин, че стоим над него.
Но това е не само глупаво, но и очевидно. Не ни ли дава Бог душа и плът по един и същ начин? Не се ли раждаме всички еднакво голи и безпомощни? Не си ли отиваме всички с еднакво празни ръце и без капка наследена бойна слава, велики достижения, необикновени любовни авантюри и грандиозни афери за припечелени богатства?
Нашите страсти в днешния свят са придобили особена сила във водовъртежа на греховния живот и от суетата на света. Те са сраснали дълбоко с душата.
Дяволските изкушения днес са многобройни и навсякъде. Една отстъпка пред греха, проправя път и на други прегрешения. При това още по-тежки, защото те носят върху плещите си и тежестта на предишните поражения.
Според Св. Йоан Касиян:
„Страстите биват два вида: естествени – зараждащи се от естествените потребности /като чревоугодието и блудството/ и неестествени – които не са вкоренени в природата ни /като сребролюбието/. Действието на вторите се проявява и без участие на тялото, както е при суетността и горделивостта. Едни се пробуждат отвън като гневът, а други произлизат от вътрешни причини - унинието и печалността. Можем да кажем, че те биват плътски и душевни”.
По-нататък Св. Йоан Касиян казва:
„От осемте страсти, макар и да имат различен произход и различни действия, първите шест – чревоугодие, блудство, сребролюбие, гняв, печал, униние, са съединени помежду си с родство, според което предишната дава начало на следващата. От чревоугодието неизбежно произлиза и блудната похот, от блудството – сребролюбието, от сребролюбието – гневът, от гнева – печалността, от печалността – унинието. Затова против тях трябва да се борим също в определен ред. За да победим унинието, отначало трябва да надвием печалността, за да прогоним печалността – преди всичко трябва да потиснем гнева”, и т.н.
В книгата „Божията благодат в духовния живот” издадена през 2004-та година от Западно- и Средноевропейския Митрополит Симеон, се отделя много място за борбата с гнева, който е твърде често наш спътник. Той е особено характерен за хората от нашия, Балкански полуостров, за южните, „горещи” народи, при които ”Гневът, подобно на градушка, за миг може да смачка и унищожи душевната пшеница и плодовете в по-голяма степен, отколкото каквото и да е друго. Затова трябва старателно да въздържаме себе си от неговите прояви. Той, като пламък, раздухван от буйния вятър, изпепелява и погубва душевната нива”.
А говорейки за суетността, една твърде разпространена сега страст, Митрополит Симеон напомня думите на Достоевски:
„Смири се, горди човече, и преди всичко сломи гордостта си. Победиш ли себе си, усмириш ли се, ще започнеш велико дело и ще направиш свободни и другите, и ще познаеш и щастието, защото ще се изпълни с мир животът ти”.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
